РОДНОТО СЕМЕЙСТВО

защитава най-добре интересите на детето според Законопроекта на ВМРО

България е на кръстопът. Деградацията днес е ужасяваща. Достига се последната преграда пред пълното морално разложение на обществото – семейството. Училището, институтите, обществената среда са в плачевно състояние от гледна точка на всякакви образователни и възпитателни критерии. Сега обаче целта е последната преграда, която беше защитена – семейството. Свидетели сме на 30 години преход, 30 години надежда за по-добро бъдеще, 30 години вярваме на фрази като: „Готов съм да предложа схема за икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви[1]“. Все чакаме промяната, а тя постоянно ни се изплъзва, както отмяната на ограничителните мерки срещу епидемията в момента.

Обикновено свързваме прехода с деинституционализация. Ще ви задам един риторичен въпрос: „Доволни ли сте от осъществяването на деинституционализацията у нас и от последствията, породени от нея?“. Този процес се осъществява в много и различни сфери. Децата на България не остават незасегнати. Неслучайно една социална служителка казва на баща, който се бори да защити детето си от малтретиране в училище: „Ами децата са наши!“. Това е мисленето на „държавата майка“, която гледа на нашите деца като на свои. Деинституционализацията винаги се представя като най-доброто за народа и най-правилния демократичен път за България, но приказките за пореден път се оказват лъжа, защото родината ни е разграбена и продадена, а постигнатото дотук – унищожено.

Така, в хода на тези „демократични“ промени, през 2000 г. идва ред и на най-ценното – децата. Започва реформа в организацията на грижата за децата в България, като се приема Законът за закрила на детето. Названието му звучи чудесно – закон, който ще закриля децата ни. Кой може да допусне, че крайната цел е да се постигне точно обратното?!

Ето един цитат от сайта на Министерството на труда и социалната политика: „Ключово значение за развитието на реформата имат националната стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в Република България” и Планът за действие към нея. Целта е в период от 15 години да бъдат закрити всички специализирани институции за деца“[2]. Целта звучи наистина примамливо и обещаващо: „Деинституционализацията е процес на замяна на институционалната грижа за деца с грижа в семейна или близка до семейната среда в общността, като не се ограничава само до извеждане на децата от институциите. Това е процес на предотвратяване на настаняванията на деца в институциите, създаване на нови възможности за децата и семействата да получат подкрепа в общността. Този процес протича на много нива“[3].

След 2000 г. сиропиталищата започват да се затварят, като децата се извеждат в „защитени жилища от семеен тип“. По онова време 7500 деца трябва да бъдат преразпределени в такива жилища[4]. Всичко това се извършва сравнително бързо. Но децата се настаняват в жилища, където за тях се грижат „специалисти“, които реално нямат никакъв опит в отглеждането и възпитанието им. Разбира се, процесът е много мащабен, държавата не може да се справи и се появяват „спасители“ с ясна представа как да се осъществи цялата организация – това са неправителствените организации (НПО) с външно финансиране за милиони. Те предоставят множество социални услуги, може би защото обичат много България и искат да ни помогнат. Вярвате ли на това? Спомнете си моя риторичен въпрос, свързан с деинституционализацията като същност на прехода. Не е изненадващо, че в този бърз преход от сиропиталищата към защитените жилища от семеен тип се откриват множество пробойни. Липсата на кадри и ясна визия за решаването на  многобройните проблеми при тези деца става оправдание за следващата, още по-неконтролируема крачка – настаняването в „приемни семейства“ (по-точно – платени гледачи). Така хора, които нямат нужното образование, нужния опит и обучение, започват да получават деца и да ги отглеждат. Ето изискванията към тях:
„За да бъдете приемен родител, е необходимо:

  • да сте сигурни в решението си;
  • семейството и роднините ви да приемат идеята да станете приемен родител;
  • да покажете, че имате желание да се грижите за деца, и да се включите в обучение по приемна грижа;
  • да имате достатъчно пространство в дома си и време, за да се грижите и да общувате с детето;
  • да проявявате разбиране към нуждите на настаненото дете;
  • да сте готови да работите в партньорство със социалните работници;
  • да не сте осъждани, да не сте в лошо здравословно състояние, нито да имате проблеми с алкохол и наркотици“[5].

Опитвам се съвсем накратко да ви покажа процеса на деинституционализация на децата в България. Не защитавам домовете, в които те живееха преди 2000 г., но там поне можеше да се осъществява контрол, да има изисквания към работниците, служителите да носят наказателна отговорност, бяха възможни изненадващи проверки и разговори с децата. А сега знаем ли какво става с децата на България? Знаем ли къде са? Някой носи ли наказателна отговорност за неправомерни действия срещу деца в приемни семейства?
Помните ли неотдавна случая на 3-годишното момченце, отнето от неговите родители, за да му се предостави по-добра среда при приемно семейство? Седмица след това то почина[6].

Но нека проследим и следващата крачка. Въпросът е дали социалното законодателство, свързано с децата, прави реформи и промени само за сиропиталищата. Мисля, че се досещате за отговора. Отново на пръв поглед имаме красива опаковка, но с пагубно съдържание.

Законът за закрила на детето е рожба на този преход. Той e в основата на постмодерната и ултрасъвременна политика за деинституционализация на грижата за децата. Закон, който според мене трябва да бъде изцяло преработен, дори отменен. Чрез него се въвежда чужда, погрешна социална практика. Детето се разглежда като самостоятелен правен субект, отделен от своите родители. Подхранват се хипертрофирани и нереалистични надежди, че детето може да реализира своите права, като ограничава правата на своите родители по рождение. Този Закон в голяма степен противоречи на Конституцията на Република България, където в чл. 47 т. 1 (1) се казва: „Отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от държавата“. За съжаление обаче в последните години държавата все по-често решава, че е нейно право и задължение да отглежда и възпитава децата, а родителите могат само да подпомагат този покварен процес. Днес чрез законодателството родителят се ограничава и пренебрегва, а ролята му става все по-второстепенна.

В целия този контекст ми се иска да разгледам накратко Законопроекта на ПП ВМРО за изменение и допълнение на Закона за закрила на детето[7].

Този законопроект е опит да бъде чут обикновеният родител, който се надигна срещу порочните закони в страната. От началото на 2019 г. в България се създаде многобройно родителско движение, което няма аналогия в други европейски страни. Възникнаха множество граждански неправителствени организации, които прозряха порочността в законодателството, свързано с децата – както в Закона за закрила на детето, така и в Закона за социалните услуги, а също в Стратегията за детето 2019 – 2030 г. (която, макар и неприета, се прилага с пълна сила). Организираха се масови национални и международни протести в защита на децата, конференции в големите градове на България, една от които с международно участие на адвокати и специалисти от световен мащаб. Чрез всички тези действия искаме да бъдат чути няколкото ясни цели, които сме си поставили:

  • Да се върне на родителя мястото, което му отрежда Конституцията на България, като единствен авторитет за своето дете и единствен отговорен за неговото отглеждане и възпитание.
  • Детето да не се разглежда като самостоятелен субект, а като част от своето семейство.
  • Държавата да подпомага биологичното семейство на детето, а не приемното, за което се харчат милиони левове всяка година.
  • Да се премахнат грешните дефиниции като определението за „дете в риск“, което е доста разтегливо понятие.

Радвам се, че ПП ВМРО чува тези желания и поставя началото на една промяна в българското законодателство. Тази промяна връща към практики, които са се доказали през вековете, а именно семейството заедно със своите деца да бъде най-важната градивна единица в обществото и за едно дете да няма нищо по-добро от това, да расте и да живее при родителите си. В предложения Законопроект виждаме ясен отпор на налаганата деинституционализация, докато все още не е станало късно. Разбира се, той не е перфектен и вярвам, че ние като родители ще бъдем чути за някои допълнения, но е важно, че от ВМРО успяват да нанесат точни удари в няколко направления:

  • Децата да се развиват пълноценно в биологичното си семейство.
  • Детето да се отглежда с приоритет в биологичното си семейство и обкръжение.
  • Държавата да съдейства с предимство на биологичната и родствената семейна среда.
  • Да се осъществява контрол над международните осиновявания.
  • Да се търси наказателна отговорност за фалшиви сигнали. До ден-днешен за фалшив сигнал никой не носи никаква отговорност.
  • При починали родители децата да не се разделят – нещо, което, както знаем, продължава да бъде редовна практика.
  • Родителите да бъдат законните представители на детето, а не Държавната агенция за закрила на детето.
  • В Законопроекта се дава по-ясна дефиниция на понятието „дете в риск“, която въпреки това има нужда от още допълнения.
  • Временното затруднено финансово състояние на семейството да не е предпоставка за отнемане на детето.
  • Да се дава финансова помощ ЗА семейството, а не детето да се отнема и да се финансира приемното семейство.
  • Да се осигури публичност на всички регистри и пълен контрол на всяка инстанция, на всяко длъжностно лице.

Бих казал, това са чудесни промени с една обща цел: родителят да бъде най-добрият защитник на интересите на детето. Нима има нещо лошо в това? Не мисля, но виждаме, че НПО-та, финансирани от чужди държави, в момента сериозно негодуват и дори се оплакват пред Европейската комисия. Защо?

Причината е, че с малки стъпки започваме да спираме златното кранче на тези НПО-та. Искам да припомня както на тях, така и на българския народ, че ние не сме феодална или федеративна държава, а суверенна страна, със своя идентичност, конституция и ценности. Не трябва да позволяваме като народ чужди държави и интереси да се месят в българското законодателство, защото тяхната цел не е да защитят нашите права. Законопроектът на ВМРО внася промени, които отговарят на нашия бит и нашите разбирания. От всичко друго можем да се откажем, но към децата си сме особено чувствителни и няма да позволим никой да има права и власт над тях.

Започнах тази статия с думите, че България е на кръстопът. Никога не е било толкова важно накъде ще тръгнем. Това е последната преграда,  която, ако прескочим, ще продадем България, ще продадем децата си на чужди интереси и влияние. Днес все още има възможност за обрат, все още можем да върнем родината си по пътя към едно по-светло бъдеще!

Децата не принадлежат на държавата, а на родителите си и трябва да виждаме още много законопроекти като предложения от ВМРО.

Давид Александров

Съпредседател на сдружение РОД Интернешънъл

Редактор:

Люба Никифорова



[1]  Симеон Сакскобургготски  https://bnr.bg/radiobulgaria/post/100602229?page_1_3=8147

[2] https://www.mlsp.government.bg/deinstitutsionalizatsiya-na-grizhata-za-detsa

[3] https://www.mh.government.bg/media/filer_public/2015/08/27/vuprosi-otgovori-proekt-posoka-semejstvo.pdf

[4] https://bntnews.bg/bg/a/deinstitualizatsiyata-na-grizhite-za-detsa-e-temata-na-tridneven-mezhdunaroden-forum

[5] https://www.detebg.org/bg/stani-priemen-roditel/

[6] https://dnes.dir.bg/obshtestvo/3-godishno-dete-pochina-sedmitsa-sled-nastanyavane-v-priemno-semeystvo

[7] https://www.parliament.bg/bills/44/054-01-111.pdf

СПОДЕЛИ:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *